ИСТОРИЯ
Дворецът „Врана“ – частна собственост НА ЦАРСКОТО СЕМЕЙСТВО
Царският дворец „Врана” се намира югоизточно от град София, заобиколен от всепризнат със своята красота парк, създаден лично от Цар Фердинанд I. в периода 1899-1912 година. По мнението на ландшафтните специалисти и изследователи създаденият в първите години на ХХ век парк е изключителен за България и по нищо не отстъпва на известните европейски пейзажни паркове от XVIII и XIX век. Царският парк и Дворец се разполагат на 950 дка площ, лично имение на българските царе Фердинанд I, Борис III и Симеон II.
След преврата от 9 септември 1944 г. новата ОФ власт формално запазва монархическата форма на държавно управление. Така България продължава да бъде Царство, начело със своя суверен – малолетният Цар Симеон II. От негово име държавата се управлява от тричленно регентство, назначено – в противоречие с Търновската конституция – с министерско постановление на 10 септември 1944 г. Невръстният Монарх, Царицата-Майка и Княгиня Мария Луиза живеят в Двореца „Врана“ в условия, граничещи с домашен арест. Този период продължава до лятото на 1946 г., когато е взето решението за провеждане на референдум за премахване на монархията, насрочен за 8 септември с.г.
Със заповед № 55/ 3 август 1946 г. на министър-председателя Кимон Георгиев е сформирана комисия, която да опише надлежно движимото и недвижимото имущество на Царското семейство. Описът, понастоящем съхраняван в ДА “Архиви” при МС на Република България е много подробен, разделен на три категории, както следва:
- Държавни имоти, които Царят ползва по силата на конституционното си положение;
- Смесени имоти – постройките, собственост на Царя, а земята – държавна или общинска;
- Частни имоти на Царя.
съхраняван в ДА “Архиви”, ф.188, оп.1, а.е.697.
Въз основа на този опис с Указ № 8 от 19 декември 1947 г. президиумът на Великото Народно събрание в 130-ото си заседание гласува и приема „Закон за обявяване държавна собственост на имотите на бившите български Царе и техните наследници, лично придобити или наследени”. По този начин Дворецът „Врана” е одържавен и отнет от патримониума на Българското царско семейство като негова законно придобита частна собственост. В него се настаняват новите комунистически лидери – Васил Коларов и Георги Димитров, съответно председател и министър-предсетател на Народна Република България.
През 1998 г. по искане на главния прокурор на Република България Иван Татарчев, подкрепено от министър-председателя Иван Костов и от министъра на финансите Муравей Радев, Конституционният съд на Републиката, с пълно единодушие на своите 12 членове, постановява противоконституционността на закона за конфискация на личните имоти на Царското семейство, приет през декември 1947 г. По този начин и в духа на приетия за всички български граждани закон за реституцията на частната собственост се възстановява една историческа справедливост.
Непосредствено след това решение Царското семейство отново влиза във владение на своята законна лична собственост. Старият дворец във Врана (някогашна ловна вила на Цар Фердинанд), става основният дом на Цар Симеон и Царица Маргарита.
През 2001 г. Царското семейство официално дарява парка на Двореца „Врана” с площ от 950 дка на Столичната община, с условието да се отвори за свободен достъп на гражданите и да се именува „Фердинандов парк”. Едва през лятото на 2013 г. паркът е отворен за посетители като природен парк-музей, дело на научните интереси на българските царе Фердинанд I и Борис III.
ЧИФЛИКЪТ “ЧАРДАКЛИЯ”
Царското имение “Врана” е създадено през 1899 г. на територията на някогашния османски чифлик „Чардаклия”, наследствено имение на Осман паша. Според традицията да раздава обширни земи на свои изтъкнати военачалници и държавници, Високата порта дарява от името на султана тези земи на някой от предците на пашата. В своя очерк за чифлика „Чардаклия” Бончо Хаджибонев пише, че името на стопанството идва от прочутия навремето Османов конак с изящно извитите чардаци, еркери и стрехи.
Чифликът “Чардаклия” е разположен между Цариградското шосе, река Искър и село Казичене.
Осман паша почива три месеца преди началото на Руско-турската война от 1877-1878 г., след което имотът му „Чардаклия” е наследен от синовете му Мустафа бей и Мурат бей. При настъпването на руските войски, предвождани от генерал Йосиф Гурко, двамата братя и сестра им Халиде ханъм забягват към Цариград с най-скъпата си покъщнина. Чифликът бива напълно разграбен и опожарен. Хаджибонев пише:
„Когато топовете загърмели и русите преминали р. Искър, шопите, освирепели за мъст и отплата, връхлетели чифлика и го разграбили и опожарили. Оградите, сградите и конакът били разрушени до основи, камъните, гредите, вратите и прозорците – всичко отнесено. Изсекли гората. Най-сетне подпалили плевните и празния хамбар, които не могли да разбият. Дни наред към небето се вдигали черни кълба дим от жалките останки на чифлика „Чардаклия”.
Малко след тези събития стопанин на пашовите земи става хаджи Боне Петров, родом от с. Герман, Софийско. Той е учител, съратник на Левски, заточен от османската власт в Диарбекир. Завърнал се скоро след Освобождението в родния си край, хаджи Боне взема чифлика под наем за две години. Няколко години след това го откупува от наследниците на Осман паша за 500 златни лири. В неговия чифлик чести гости са известни български интелектуалци.
Разточителният Хаджи Боне Петров взема големи кредити от Българската народна банка, като ипотекира чифлика „Чардаклия”. Поради невъзможността да изплаща ипотеката, банката завежда дело срещу него. Така на 16 май 1896 г. Софийският градски съд постановява, че наследниците на покойния Петров, починал малко преди това, са длъжни да изплатят взетите кредити с лихвите в срок от седем дни, като срокът бил удължен до двумесечен. След като те не успяват да сторят това, банката описва имота и го обявява на публичен търг. Като начална стойност за имота „Чардаклия” е определена сумата от 40 000 лева златни. На 18 октомври 1898 г. се провежда и самият търг. В него участват богатите софийски банкери Ешкенази и Леви, както и дворцовият аптекар д-р Никола Странски, който печели търга след неколкократни наддавания, като предлага най-високата сума – 56 500 златни лева. (ДА, ф.92к, оп.1, а.е.165 – Изпълнитене лист и явен търг на имота Чардаклия) Три седмици по-късно, на 9 януари 1899 г., д-р Странски продава имота си на българския владетел – Княз Фердинанд. Става ясно, че реалният купувач е Монархът. Днес от чифлика на хаджи Боне е останал запазен единствено дървен хамбар за жито, а малката къщичка е унищожена в средата на 70-те години на ХХ век по заповед на УБО.[1]
Още през зимата на 1888 г., само няколко месеца след встъпването си на българския престол, Княз Фердинанд постепенно изкупува земите около чифлика „Чардаклия”. В архивите са съхранени стотици крепостни актове за закупуване на земи в района – като този от 23 март 1888 г. например, който удостоверява, че Князът е закупил земи от Васил Пейчов в непосредствена близост с поменатия чифлик, друг от 16 февруари 1889 г., както и от Никола Сукнаров през 1894 г., от Митяр Стоянов и Стоян Латев през 1895 година.[2]
Първоначално Князът купува земите, разположени до самия път за Цариград и граничещи с чифлика “Чардаклия”. След като купува от спечелилия търга д-р Странски бившия чифлик и добавя откупените в съседство земи, принадлежащи на селяните от селата Горубляне, Герман, Горни Лозен и Казичене, се оформят в основни линии границите на настоящия дворцов парк. [3]
Това постепенно изкупуване на земи с лични средства продължава повече от осем години до началото на новия век. Скоро след това Монархът започва и неговото благоустрояване. За начало на изграждането на парка се счита 1900 г. Лидия Фомина пише:
„След завладяването на чифлика през 1899 г. Цар Фердинанд I създава на неговата територия свое имение, което по красота и богатствата си превъзхождало значително имотите на знатните му предшественици.”[4]
През първите осем години (от 1899 до 1907 г.) изкупуването на земите около бившия чефлек продължава интензивно. В този период са изкупени лично от Княз Фердинанд посредством неговия пълномощник Христо Златарев, Интендант на Цивилната листа и управител на частните княжески имения, 133 декара, 578 уврети, 183 ара, 980 кв.м. воденици, ниви, ливади от около 363 собственици на тези земи от селата Горубляне, Герман, Горни Лозен и Казичене. В повечето случаи цената, която Князът плаща за тези земи, е в пъти по-висока от обичайната, тъй като селяните предвидливо изчакват преди да дадат съгласието си за продажба. Не само, че няма данни за каквато и да е форма на натиск или насилие при продажбата, но наследниците на собствениците и до днес разказват, че цената, която получавали дедите им била в пъти по-висока от обичаната за района.
До 1915 г. основната част от земята, изкупена от Цар Фердинанд, е оформена като съставна на днешния парк и земеделската част, като последните земи (около 40 декара, 88 ара, 750 кв.м. от 26 собственици) са придобити в периода между 1918 г. и 1927 г. Може да се заключи, че в 1911 г., когато е завършена сградата на Новия дворец земите на Царя са съставлявали около 4000 декара, изкупени през годините от него от 389 лица.
„Врана“ е утвърдено като официално име на имението през 1911 г. Царят избира това име заради десетките ята от черни врани, които летели над местността и кацали по черната угар на Софийското поле, според друга, воден от своята орнитоложка страст, той решил, че ще кръсти двореца на първата птица, която кацне на покрива му. С разрастването на парка и започва и оформянето на зоологически кът във Врана. През 1905 г. Княз Фердинанд купува две малко слончета за четирите си деца, които кръщава Нал и Дамианди по героите на древноиндийския епос. След като порастват ги използват за селскостопанска работа в чифлика на имението Врана, а през 1924 г. Цар Борис ги прехвърля в Царската зоологическа градина в центъра на София.
ДВОРЕЦЪТ
Първата постройка за Царското семейство е ловната вила, чийто строеж е осъществен в периода 1903–1904 г. по проект на прочутия български архитект Георги Фингов. В спомените си последният интендант на Цивилната листа о.з. полковник Антон Разсуканов пише: “През 1903 г. започва и строежът на т.нар. Стар дворец, който представлява една сграда на два етажа. На партера има голям приемен хол, столова, библиотека, тераса и офис, а на етажа – пет спални за Царското семейство и за гости.” Царската вила е изпълнена в отлично съчетание на сецесион с типични за българската възрожденска къща характеристики. Южната й фасада е облицована с обработен дървен материал. Покривът е керемиден, с дълбока дървена стреха.
Около вилата се открояват десетки малки, новозасадени от самия Цар Фердинанд, борови и смърчови фиданки, които днес са огромни столетни дървета. Сградата е запазила автентичния си външен вид, благодарение и на реставраторските и ремонтни дейности, извършени през 2001 г. Днес това е основният дом на Негово Величество Цар Симеон ІІ. Някои части на стилната сграда напомнят западни образци, други правят препратки към възрожденската балканска къща. Южната фасада е облицована с обработено дърво, с дълбока дървена стряха.
През 1909 г. започва строежът на Новия дворец, проектиран от арх. Никола Лазаров. Известният български архитект е роден на 1 април 1870 г. в Карлово. Завършва архитектура като държавен стипендиант в Париж. Започва работа като архитект по поддръжка на правителствените здания в Княжество България, след което открива в София частно архитектурно бюро. Довършва сградата на започнатия Военен клуб в София, проектира банята в Плевен, Театър „Нова Америка” в София, Българската централна кооперативна банка, Софийската окръжна палата, читалището в Стара Загора, помага по изграждането на Софийския университет. Архитект Лазаров проектира повече от 60 забележителни сгради в София и много обекти в цялата страна. Всички негови сгради са паметници на архитектурата с принос в културно-строителното наследство на България. Творчеството на арх. Лазаров се отличава с богата декорация – барокови форми, дъгови фронтони, кули, балюстради и пр. Никола Лазаров умира в София на 14 юни 1942 г.
Зданието на Новия дворец във „Врана” е двуетажна масивна постройка, изпълнена в типичен български стил със сецесионови елементи, съчетани в елегантен неовизантийски дух. Това е неголяма за мащабите на европейски дворец, но хармонично оформена триетажна сграда – истински шедьовър на архитектурното изкуство, богато мебелирана, разполагаща с приемни салони, кабинети, трапезарии. Полк. Разсуканов пише: “На 30 юли 1909 г. е започната постройката на Новия дворец, свързан със Стария с един дълъг коридор на етажа, а на партера са постройките на кухните и няколко стаи за свитата. Основният камък е поставен в интимна обстановка, при която присъстват Царят и Царицата с децата, Страшимир Добрович – маршал на Двора, Чапрашиков – секретар на Царя, Златарев – интендант на Цивилната листа. Молебенът бил отслужен от енорийския свещеник на село Казичене. Общо постройката заедно със стария дворец е около 1900 кв. м. Мебелите са прекрасни и повечето картини са семейни.”
Според запазените архивни документи през 1923 г. е оценена на 4,1 милиона златни лева, а мебелите, гоблените и картините на 1,5 милиона златни лева. Новата сграда е свързана с топла връзка със старата царска вила, като между двете е издигната неголяма сграда, в която се помещава кухнята с необходимите зимници и сервизни помещения. За да се постигне единство в обема на отделните сгради, над топлата връзка и кухнята е изграден още един етаж. Така надпартерният етаж на връзката се превръща в отлична галерия, достатъчно осветена от прозорците, разположени от двете й страни. В сградата на двореца е монтиран асансьор на фирма „Шиндлер”, който е запазен в автентичния си вид и до днес.
Новият дворец е завършен през 1912 г. Това смело може да се нарече любимият дом на Цар Фердинанд, който вижда в него интимно място за своето семейство. Сградата е с изчистено функционално значение – южното крило на партерния етаж е отредено за представителни и работни нужди – централното фоайе с мраморното стълбище, личният кабинет на Царя, Аудиенц-салонът, Старобългарската стая, Карелската столова, Чайната.
В северното крило са разположени официалната спалня на Цар Фердинанд с прикрепената към нея Римокатолическа капела, Овалната версайска трапезария работният кабинет на Маршала на Двора и Големият официален салон. Последният съгласно първоначалните планове е бил с по-малки размери от сегашните, като в северната му част били разположени салона и спалнятя на Цар Борис III. Впоследствие залите са обединени, което оформя и съществуващият понастоящем основен приемен салон на Двореца.
Карелската столова, намираща се на партера в южното крило на двореца, е една от най-красивите зали на Двореца „Врана”. Това е тържествената зала-столова за гала обеди и вечери на Царското семейство. Подарена е от руския император Николай II (1868–1894-1918) за пълнолетието на неговия кръщелник, Престолонаследника Борис, Княз Търновски, по-сетнешния Цар Борис III (1894–1918-1943). Тържествата по повод навършването на 18-ата годишнина на Княз Борис са отпразнувани при особена тържественост в престолния град София в присъствието на всички балкански престолонаследници и пратеници на европейските царстващи дворове. Представител на Руския император е великият княз Андрей Владимирович (1879–1956).
Ламперията, централната тържествена маса, тридесетте стола, както и страничните помощни бюфети са изработени в „Собствените на Негово Императорско Величество мебелни работилници” в Петрозаводск и са оформени в стил ампир. До Двореца „Врана” са пренесени със специална влакова композиция и монтирани от изпратени за целта руски майстори. Тук също са запазени оригиналните кристални огледала и полилей.
Трапезарията е наречена „Карелска” по наименованието на един особен вид бреза, нерядко наричана Брадавична бреза (Betula pendula Roth var. carelica (Merklin), Betula pendula f 1.0 carelica), характерна с удебеляване на ствола и с типичната шарена текстура на дървесината. Отличава се с особена твърдост и здравина, същевременно е изключително красива със своите тъмнокафяви оттенъци на светложълт фон. Разпространена е главно в областта на Руска Карелия, откъдето и наименованието й. Пръв това наименование използва в трудовете си дендрологът К. Мерклин в 1856 г.
Историците твърдят, че карелската бреза е използвана още в XIII век за изработването на художествени предмети и мебели, за това свидетелстват и редица археологически находки. Руският учен Владимир Дал пише, че материалът бил толкова ценен и рядък, че карелските племена заплащали с него дълговете и налозите си към Московските Князе и Царе. В интериорното оформление на руските императорски дворци и дворянски домове карелската бреза навлиза в началото на XVIII век, когато прочутият архитект В.П. Стасов започнал да използва този материал в предметната среда на своите архитектурни шедьоври.
Според запазените в ДА “Архиви” планове на арх. Лазаров на горния етаж първоначално са били разположени апартаментите на членовете на Царското семейство: на Царицата – в основната част, на Князете Борис и Кирил – в южната, и на Княгините Евдокия и Надежда в северната. Известният френски журналист и изследовател Александър Еп ни е оставил следното описание: „Сградата беше мебелирана и украсена изцяло по указание на Цар Фердинанд. Той я смяташе за най-интимната си резиденция – къща за семейството. Във всеки случай успя да й придаде съвършенство – удобна и елегантна, без да е потискащо натруфена. В главната зала с резбован таван имаше дъбова ламперия. Тя напомняше холандски стил с блестящи парченца мед и керамика от Делфт. Голямата дневна беше успокояваща смесица от цветове: стоманеносиво, светлосиньо и мораво. Стените на дългата галерия бяха облечени в гоблени и оригинални рисунки от германското хумористично списание „Симплицисимус”, повечето от които на самия Фердинанд…
Спалнята на Царя беше пример за стил, във Fin de Siécle, балдахин от жълта и лилава коприна ограждаше леглото му, украсено с дърворезба и покрито с пищна бретонска везба, имаше в изобилие японска коприна с цветни мотиви и букети изсушени цветя във вази. На стените висяха закачени акварели от херцогинята на Шартър, а когато човек погледнеше през прозорците, виждаше още цветя в съндъчета на прозорците.”[5]
Дървените ламперии, вратите на салоните и дърворезбените аплекации са дело на прочутия за времето си майстор-дърворезбар Христо Стефанов (1880-1957), активен участник и основател на Софийското столарско, резбарско и занаятчийско сдружение. Стефанов бил собственик на модерна столарска фабрика на улица “Одрин” № 40 в София. Той построява българските павилиони на международните изложения в Лиеж, Белгия (1905), Лондон (1907) и Милано (1910) по проекти на известния български художник Хараламби Тачев. Павилионът в Лиеж получава висока международна оценка, а този в Лондон, чийто покровител бил Цар Фердинанд е награден с диплом. По този повод и след задълбочено проучване Царят кани Стефанов в Двореца Врана и му възлага изработката на вратите и прозорците на новата сграда на големия Дворец във Врана. Тези врати и прозорци са изпълнени изкусно и както по конструкция, така и по художествено оформление и резба са уникални.
В годините на Цар Фердинанд в Двореца Врана са гостували десетки представители на европейската аристокрация – Германският Кайзер Вилхелм II, Австро-унгарският Император Карл и Императрица Цита, полусестра на българската Княгиня Мария Луиза, Баварският Крал Лудвиг III, Саксонският Крал Фридрих Август III, Царстващият Херцог на Сакс-Кобург-Гота Карл Едуард, роден Херцог на Олбани, и много други.
Историята разказва, че при един от престоите си във „Врана” Великият княз Владимир Александрович се завърнал след сутрешната си разходка в парка с една голяма зелка под мишница, а на учудения Цар Фердинанд отговорил: “Просто не можах да й устоя, толкова е красива!”
Нещастният за България край на Първата световна война принуждава Цар Фердинанд да се откаже от българския престол в полза на първородния си син – Княз Борис Търновски, който се възкачва под името Борис III, Цар на Българите. Въпреки напрежението и неизвестността, а може би и именно заради тях, в нощта на абдикацията си – 3 октомври 1918 г., последното желание на Цар Фердинанд е… да обиколи двореца и парка на „Врана” Без да подозира, че никога повече не ще види своя любим шедьовър, Царят минава през прекрасните помещения, без да докосне или вземе нищо.
След 1918 г. „Врана” се превръща в основния личен дом на Цар Борис III. Именно тук се случват редица важни исторически събития – в ранните часове на 9 юни 1923 г. водачите на преврата срещу Александър Стамболийски, проф. Александър Цанков, Кимон Георгиев, Димо Казасов, и други пристигат във „Врана”, за да принудят държавния глава да приеме и узакони извършения комплот. Цар Борис ги държи повече от четири часа на плаца пред новия дворец преди да ги приеме в кабинета си и принуден от обстоятелствата, да признае извършеното за законно. За тази история в книгата си “В тъмнината на заговора” Димо Казасов пише: “Ето го и двореца, излъчващ блясък и изтънчена красота. Завиваме вдясно и заставаме пред парадния му вход. По команда няколко войнишки разезда начело с офицерите си го обхождат.
Управителят с учтив поклон отваря широко вратите, ние минаваме. Той тръгва след нас. Влизаме по широката мраморна стълба към етажа, където се намират царските спални. Тънък художнически вкус лежи отпечатан и в изработката, и в положението на всеки предмет. Над средната площадка стои окачен един рядко хубав маслен портрет на знатен царски прадед. В неговия суров и надменен поглед като че ли играе предизвикана от нашето безцеремонно нахлуване ярост. Влизаме в коридора. Тук ни посрещат царските адютанти, майор Скутунов и капитан Драганов. И двамата ни съобщават, че Царят не е в двореца и че още от ранни зори бил излезнал на лов из парка.
Въпреки това ние се отправяме по коридора към царските спални. Влизаме една след друга във всички спални. Свежи следи на току-що напуснати легла. Минаваме в кабинетите, будоарите и обреждаме всички стаи на етажа. Стаите стоят мълчаливи, спокойни и тържествени сред изтънчената красота на своя изискан и стилизован комфорт. Всяка дреболия е изящество, всеки цвят е хармония, всяка гънка е грациозна линия. Нищо излишно, нищо претрупано, нищо крещящо. Всичко е поставено в съчетание на едно органическо цяло, в което се излъчва спокойна, но завладяваща красота. Всред тая респектираща обстановка на образов ред, на лазурна чистота, на класическа естетика, ние, възбудени от произлезлото и нервни от умората, спорим грубо и високо…”[6]
През 1928 г. по повод 10-та годишнина от възшествието на Цар Борис в София пристига граф Робер дьо Бурбулон, който придружава Цар Фердинанд при идването му в България през 1887 г. и остава на българска служба до 1915 г. Отивайки във „Врана”, графът пишe на съпругата си:
“Вчера – обяд в тесен кръг във „Врана” в чест на окончателното заминаване на мистър Уилсън, пълномощен министър на Съединените щати, приятен човек, с твърде малко американски черти. На нас, които познаваме мърлявия чифлик с хилавите дръвчета, сегашната „Врана” ни се видя умопомрачителна! Ели, високостеблени гори, цветни лехи, габъри, езерца с лилии и лотоси, които биха накарали Клод Моне да побледнее от завист! Ами дворецът! Пренесли са всички хубави предмети и любими картини тук… „Врана” е просто невероятна!”
През 1936 г. на връщане от Истанбул във „Врана” гостува Британският крал Едуард VIII, който е принуден да абдикира от британкия престол през същата година заради любовта си към американката Уолис Симпсън, като приема титлата Херцог на Уиндзор. На обяда в Карелската столова Кралят-Император се обръща към тригодишната Княгиня Мария Луиза с думите: „Малка госпожице, сега ние с баща ти ще трябва да поработим!”, на което детето без ни най-малко смущение му отвръща: „Leider muss Ich auch!”– „За съжаление и аз също трябва!” Фразата се запечтва в главата на Едуард VIII и през годините на Втората световна война става кодово название за Българското царско семейство в шифрованите телеграми на Форин офис.
На 25 октомври 1930 г. Цар Борис се венчава за Савойската принцеса Джованна, която става Царица Иоанна Българска. Едва пристигнала в София, новата Царица с усърдие и отдаденост се заема с ролята си на стопанка на новия си дом.
В спомените си Царица Иоанна пише с възхищение:
„Трябва да кажа колко в тези наши резиденции присъстваше господстващата личност на стария Цар. „Врана” беше негово творение, построено с гения на голям градинар. Колко беше хубаво да пристигнем там в един приятен есенен ден и да се окажем в сянката на големите дървета, сред ароматите на хиляди видове редки цветя, да видим водите на каналите, произтичащи от река Искър, и в езерцата на оранжериите да плуват огромните и величествени Victoria Regia…”[7]
Годините на Втората световна война Царското семейство основно прекарва в двореца „Врана”. Тук престолонаследникът Симеон, Княз Търновски и сестра му Княгиня Мария Луиза учили и се радвали на своите детски игри.
На 28 август 1943 г. при неизяснени и до днес обстоятелства Цар Борис III умира. На престола се възкачва шестгодишният Цар Симеон II.
Приживе Цар Борис прави опит да излезе от стоманената хватка на Хитлер и да установи контакт със Западните съюзници. Именно това в края на 1943 и началото на 1944 г. е и основната цел на Регентите и новото правителство. Обявената за “символична” война започва да става все по-реална и столицата е под постоянните бомбардировки на англо-американските самолети.
Царица Иоанна пише:
„На 24 март 1944 г. през нощта с две продължителни възобновявания паркът на двореца „Врана” бе жестоко бомбардиран с повече от петстотин запалителни заряда, от които тридесет и шест подпалиха двата горни етажа на двореца, паднаха и единадесет тежки бомби, също в парка. Една от тях направи кратер с диаметър седем метра и три дълбочина, който се напълни с вода. Пуснахме в него червени рибки и го нарекохме езерото „Чърчил”…”[12]
В Държавния архив в София е запазена и телеграмата на Княз-Регента Кирил до баща му Цар Фердинанд, намиращ се по това време в семейния замък „Свети Антон” в Словакия:
„Ваше Величество, с прискърбие Ви съобщавам, че тази нощ дворецът „Врана” бе бомбардиран. Горните два етажа изгоряха. Царят, Царицата-майка и Княгинята бяха в бункера и са невредими. Картините бяхме скрили…”
Отговорът на Цар Фердинанд:
„С голяма тъга четох писмото ти за извършеното нападение над двореца „Врана”. Много съм щастлив, че младият Цар, майка му и сестра му са невредими, макар че се съмнявам да бяха оцелели, ако една бомба беше директно паднала върху тоя бункер. Радвам се също така, че предвидливо сте изнесли и спасили картините от двореца. Тоя дворец, който аз издигнах на едно каменисто поле и който по своята красота не отстъпваше и на най-изящните европейски дворци, трябва да бъде твоя грижа да го възстановиш след войната. Ако даде Бог да видим живи края на тая война…”[13]
Царица Иоанна си спомня:
„Малкият бункер, построен към двореца, ни спаси по чудо. Голяма част от вещите, с които бяха свързани толкова паметни неща и спомени, включително моите книги, бяха загубени. Загубен бе и годежният пръстен, който бях дала на Борис в Сан Росоре и аз не можех да се утеша за това. По странен и щастлив начин бе намерен от един градинар, който ми го донесе в една торбичка. Моят девер Кирил в този случай даде доказателство за изключителна смелост. Спаси от пламъците старото крило на двореца, построено почти изцяло от дърво, обезвреждайки една запалителна бомба, преди да избухне.”[14]
На 9 септември 1944 г. е извършен държавен преврат от дейци на войската, БКП в лицето на основания с благословията на Москва Отечествен фронт. Същият ден в пределите на Царството нахлува Червената армия. България е окупирана, макар никога да не е обявявала война на СССР. В страната се развихря чудовищен терор. Царицата-майка, младият Цар и сестра му са принудени да живеят като пленници в двореца „Врана”. Поради унищожаването на новата сграда, те се настаняват в ловната вила на Цар Фердинанд. Княз Кирил и Княгиня Евдокия са арестувани. Князът – отведен в Москва и държан там до произнасяне на смъртната му присъда на 1 февруари 1945 г.
Във „Врана” пристигат нови, непознати лица, въоръжени с пушки и шмайзери, които са определени да заменят охраната и прислугата в двореца. Това са опасни и неизвестни дни за Царското семейство. Царицата пише:
„Тази пролет във „Врана” дойде да ни види американският сенатор Болдридж с писмо от Майка ми. Беше посетил родителите ми във вила Мария Пия… Трябваше да внимавам да не събудя съмнения за съучастничество със Съюзническата контролна комисия.
Зная, че генерал Робъртсън предупреди правителството в София и съветските власти, че Съединените щати ще заявят на световното обществено мнение за премахването на царската фамилия и нейното евентуално „изчезване” в Русия. Англичаните също се присъединиха към това изявление.”
Недалеч от „Врана” са разположени части на Съветската армия. „Войниците на групи минаваха и идваха открито да ловят дивеч, убивайки го с автомати. По този начин паркът ехтеше от откоси и изстрели от снаряди. Тези „случайни” стрелби можеха да търсят обекти също така „случайни.”[15] Така веднъж „случаен” куршум попада в стаята на невръстния Цар. Един ден съветски офицер пристига, за да съобщи, че маршал Толбухин, командващият Трети украински фронт, с група генерали желаят да посетят двореца. Царицата отговаря, че ги очаква. Срещата така и не става, защото те, разбирайки, че Царското семейство е там, се отказали от намерението си. Мислели, че дворецът е необитаем паметник.
През април 1946 г. по заповед на Георги Димитров тялото на покойния Цар Борис е извадено от скромната гробница пред Южния олтар в църквата на Рилския манастир. В ранните часове на същия ден тленните останки са докарани с камион във „Врана”. Царица Иоанна и децата й са събудени и принудени да присъстват на препогребването на саркофага в парка на двореца. Малко след това Царицата започва изграждането на малък параклис над новия гроб на покойния си съпруг. Дни преди Царското семейство да напусне страната, параклисът е бил завършен. През 1954 г. по заповед на тогавашния генерален секретар на ЦК на БКП Вълко Червенков, който по това време обитава двореца, параклисът е взривен, а тленните останки изчезват. Оттогава никой не иска да разкрие истината за случилото се.
На 8 септември 1946 г. е проведен референдум за премахване на монархията. На 15 септември с.г. България е провъзгласена за Народна република. Царското семейство е принудено да напусне страната. За последният ден на Царското семейство във Врана – 16 септември 1946 г. запасният майор Разсуканов пише в спомените си:
“Станах рано сутринта и към 7 часа бях най-напред на гарата в Казичене – да проверя дали е готов влака и има ли достатъчно легла, бельо, прибори. От г-н Петков, началника на влака, се научих, че е разпоредено влакът да тръгне от Казичене в 16:48 часа, че вероятно в 23 часа ще бъде на граничната гара Свиленград, а сутринта – в Цариград. Научих също, че параходът за Египет щял да тръгне кам 11 часа преди пладне, но ако се наложи ще се забави, за да дочака Царицата…
От гарата отидох във Външно министерство, гдето с главния секретар и с министъра определихме пътните пари за царицата, Княгинята и придружаващите ги лица. Цялата сума не я даде правителството, а я плати Интендантството, т.е. самата Царица. Държавата не даде нито един лев за път и никаква сума за преживяване. След като изтеглих определената сума от Народната банка, пак се върнах в министерството, за да взема паспортите на всички пътуващи.
След което отидох във Врана. Предадох им парите и се уговорихме с г-ца Стояноваи г-ца Досева и ние да ги изпратим до границата. В това време дойде Богданов с двама придружаващи го – поручик Христов и Развигоров (последният син на клисаря, който хвърли църквата “Света Неделя” във въздуха) и като не намери генерал Мархолев, хвана мен да се разхождаме и приказваме. В това време целият персонал на двореца Врана си взимаше сбогом с Царското семейство. Повечето плачеха – дълга, тежка и мъчителна раздяла…
Щом свърши раздялата, камионът с лекия багаж замина за гарата, гдето отдавна беше натоварен и по-тежкият в един вагон. Автомобилите за последен път се наредиха около сухата слива. В това време пристигна италианският пълномощен министър Мамели със съпругата си и дон Галони. Те си взеха сбогом и изразиха желание да дайдат на гарата на Казичене. Царицата се обърна към Богданов:
– Ще разрешите ли на г-н министъра да дойде на гарата да ни изпрати?
– Не е желателно!
Още минута-две и всички се качиха на автомобилите. В момента един милиционерски автомобил с един пристав (същият, който изрови Царя от Рилския монастир) пристигна на площадката, обърна и застана напред като водач на колоната. След него тръгна царският автомобил, след него – Богданов. И така като пленница царицата замина към гарата и от прозорчето на автомобила се прости с всички скъпи за нея алеи, дървета, цветя, ливади, между които беше живяла 16 години.
Гарата беше цялата заобиколена от милиционери. Виждаха се само регентът Венелин Ганев със секретаря си Секулов и главният секретар на Външното министрество Алтънов. Регенът си взема сбогом много развълнуван, със сълзи на очите. Той се извини: “Много нередни неща станаха у нас, но моля Ви простете!”
Царицата посегна вече да се качи на вагона и Богданов я помоли за снимка, на което тя едва въздържано му каза:
Не е обичайно да се правят снимки на заминаване – това става на пристигане – и му обърна гръб.
Придружаващите лица се настаниха в другия вагон, а Царското семейство остана в своя. След 1-2 минути влакът бавно потегли от Казичене…
В това време какво става във Врана?
Още влакът не се е изгубил към Вакарелските височини, още димът се разнася към Милковица и милиционерите от гарата на Казичене, натоварени на един камион, пристигат в двореца Врана, крещейки зверски: “Долу монархията! Да живее републиката!”. Изпъждат всички служащи навън, сменяват старата охрана с нова, тяхна, а техният комендант Георгиев и фаталният Богданов, след тържествена обиколка из всички стаи, запечатват двореца. Те не дадоха да се изпрати допълнителния багаж на Царицата от около един вагон, нито допуснаха повече някой от нас в двореца. Така остана всичко тук в техните ръце – и пари, и вещи, и имоти. Въпрос за тях не повдигна никой…
(Разсуканов, А. Бележки въру службата ми в Двореца, 1969 г.)
ДВОРЕЦЪТ ВРАНА СЛЕД 1946 Г.
От новите комунистически властимащи първоначално във „Врана” се настаняват да живеят Георги Димитров и Васил Коларов. В периода 1947–1949 г. в двореца се провеждат заседанията на Политбюро на ЦК на БКП и на Министерския съвет на Народна Република България. Тук Г. Димитров посреща лидерите на опозиционните партии, които му връчват протест срещу нарушаването на политическите свободи в България. Само броени месеци по-късно опозицията е разбита и подложена на гонения и репресии.
По-късно във „Врана” живеят Вълко Червенков и Тодор Живков. През 50-те години на ХХ век са правени реконструкции на интериорни части от сградата на двореца по проект на арх. Шопов. Тук в края на 60-те гостува Шахът на Иран Мохамад Реза-Пахлави със съпругата си Императрица Фарах. По този повод комунистическият елит решава да посрещне императорската двойка по „царски” – за официалния гала обяд, даден в Карелската столова, е изваден лимоненожълтия сервиз с вензела на Цар Фердинанд, части от който са запазени и до днес.
В началото на януари 1948 г. председателят на Народната република Васил Коларов излиза с решение, което предвижда одържавеното вече имущество на Царското семейство да се използва, както следва: „дворците „Врана”, „Царска Бистрица”, „Кричим” и къщата в с. Баня, Карловско, да се запазят за държавни нужди.” Да се осигурят старият и новият дворец във „Врана” за летни резиденции на председателя на републиката и министър-председателя Георги Димитров. Картинният фонд на дворците да се прегледа от специална комисия и да се раздели на три части: картини за украса на помещенията на народното правителство, картини, които да се предадат на Художествената галерия, и такива с монархическо съдържание, които „да бъдат снети и отдадени на съхранение на особено място”. Нарежда се земеделското стопанство на „Врана” да бъде запазено за нуждите на правителството.
В тези години като гости на партийната и държавната върхушка, във „Врана” гостуват Хо Ши Мин, Никита Хрушчов, Фидел Кастро и др. От тогава до средата на 80-те години Дворецът “Врана” остава за така наречените от номенклатурата „второстепенни делегации”, основно за представители на страни, придобили своята независимост след деколонизацията.
Тодор Живков остава да живее във „Врана” за кратко, до 1976 г., когато напуска двореца, за да се нанесе в завършената тогава правителствена резиденция „Бояна”.
На 8 ноември 1988 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за предаването на двореца “Врана” и парка около него на Столичния народен съвет.
От май 1992 г. дворецът “Врана” е обявен за паметник на културата от национално значение.
[1] УБО: съкращение на „Управление за безопасност и охрана“ – Пето управление на Комитета за държавна сигурност, занимаващо се до 1990 г. с транспорта, охраната, продоволствието и настаняването на висшата комунистическа номенклатура.
[2] ЦДИА, ф.3к, оп.4, а.е. 44, л.18-25
[3] ЦДИА, ф.3к, оп.4, а.е. 44, л. 13-20
[4] Фомина, Л. Паркът „Врана”. С., 2003, с. 24
[5] Hepp, A.F. Ferdinаnd de Bulgarie Intime. Paris, 1921
[6] Казасов, Д. В тъмнините на заговора. С., 1925
[7] Иоанна, Царица Българска. Спомени. С., 1991, с. 80
[8] Бурбулон, Р. Български дневници. С., 2010, с. 256
[9] Фомина, Л. Цит. Съч., с. 51
[10] ЦДИА, Ф.3К, оп.3, а.е. 110, л. 149
[11] ЦДИА, Ф.3К, оп.3, а.е. 110, л. 52
[12] Иоанна, Царица Българска. Цит. съч., с. 98
[13] ЦДИА, ф. 3к, опис 8, а.е. 212, л. 23
[14] Иоанна, Царица Българска. Цит. съч., с. 133
[15] Пак там, с. 136