Цивилната листа
Непосредствено след Освобождениетозаконодателството у нас не е съдържало легална дефиниция на понятието „цивилна листа”, независимо че това понятие е било употребявано често както в парламентарните дебати при приемане на годишните Закони за бюджета, така и в законодателството – в разходната част на ежегодните Закони за бюджета цивилната листа е била сочена като отделно перо в разходната част на съответния бюджет, предназначена за издръжката на Княза.[1]
Конституцията на Княжество България от 1879 г. урежда цивилната листа, без да я дефинира и назовава „цивилна листа”, като предвижда: „Народното събрание определя за обдържване на Княза и на неговия двор 600 000 франка на година” (чл. 35 от Конституцията). От дебатите, съпътствали приемането на конституцията на Княжество България, се установява, че учредителите на Третата българска държава са разбирали под „обдържване” именно годишното възнаграждение, което Князът следва да получава за заеманата от него длъжност и упражняваната от него функция на държавен глава – т.е. „платата на княза”.[2]
С изменението на Конституцията от 1879 г., извършено на 11 юли 1911 г., цивилната листа става конституционно уредена – чл. 35 от Конституцията от 1879 г., изм. от 1911 г., предвижда „Народното събрание с особен закон определява на Царя и на неговия двор цивилна листа”.
Общоприето е в конституционноправната доктрина под „цивилна листа” да се разбира определена по законодателен ред парична сума, която държавата предоставя на монарха за издръжката на монарха и неговия двор.[3] Без да се навлиза в подробен исторически и сравнителноправен анализ, следва да бъде отбелязано, че като правен институт цивилната листа възниква тогава, когато имуществото на монарха се отделя от имуществото на държавата – казано с прости думи, когато монархията от абсолютна се превръща в парламентарна/конституционна, а монархът – от лице, което се идентифицира изцяло с държавата, се превръща в лице, натоварено с управлението на държавата.
Институтът на цивилната листа е възникнал в Англия и оттам е пренесен в останалата част на Европа, като най-общо моделите на цивилна листа в европейските монархии са три: при английския модел на цивилната листа възнаграждението на монарха се определя като размер еднократно, при поемане на управлението и този размер важи за целия период на управлението; при т.нар. пруски модел размерът на цивилната листа е определен в конституцията, но може да се променя със съгласието на монарха и парламента. Този модел е бил възприет първоначално у нас с разпоредбата на чл. 35 от Конституцията от 1879 г., която предвижда: „Народното събрание определя за обдържване на Княза и на неговия двор 600 000 франка на година” (чл. 35, ал. 1 от Конституцията), като размерът на „обдържването” „не може да бъде нито уголемено без съгласието на Народното събрание, нито намалено без съизволението на Княза” (чл. 35, ал. 2 от Конституцията)[4]. Познат е и трети модел, при който размерът на цивилната листа и перата, включени в нея, не са определени в Конституцията, а се определят с нарочен закон. Този модел е възприет у нас с изменението на Конституцията от 1879 г., извършено на 11 юли 1911 г., и на практика от този момент размерът на Цивилната листа е определян по размер от ежегодните закони за държавния бюджет, като отделно и допълнително се предвиждат допълнителни пера, вън от перото „цивилна листа” за веществени и лични разходи, свръзани с монарха.
В монархическите държави съществува различие и относно това какво се включва в Цивилната листа като приход (от какви източници тя се формира) и какво трябва да покрива тя като разходи.
В част от монархиите приходната част на Цивилната листа се формира от суми, предвидени в държавния бюджет, а в други – Цивилната листа е сбор от суми, получени от бюджета, и приходи, получени като доходи както от личните имоти на монарха, така и от държавните имоти, предоставени му за ползване със закон от държавата. У нас след 1911 г. приходната част на Цивилната листа включва както суми, предоставени от държавния бюджет, така и суми, получени като доходи от частните имоти на царя и от държавните имоти, предоставени му за ползване от държавата.[5]
Различна е уредбата и по отношение на разходната част на Цивилната листа. В едни от монархическите държави сумите, отпускани по линия на Цивилната листа на монарха, покриват освен частните разходи на монарха и неговия двор, и заплатите на всички държавни служители, без военните разходи.[6] В други монархии цивилната листа включва само заплатата на монарха, като останалите разходи за обдържване на двора (разходи за пътувания, кореспонденция и обслушващ монарха персонал, включително за издръжка на държавните имоти, предоставени на монарха) се включват като самостоятелно перо в държавния бюджет.
У нас е възприет вторият модел,[7] като разходите за „царя и неговия двор” са включвани в разходите на законите за бюджета, в раздел Върховното правителство, като са включвали:
- цивилна листа – заплатата, която получава монарха и с която може лично да се разпорежда както намери за добре;
- специална разходна част, която да покрива административните и други нужди на двора, включително заплатите на служителите в дворците-държавна собственост, предоставени за ползване на монарха с оглед заеманата от него функция като държавен глава, както и разходите за тяхното поддържане, разходите на монарха за пътувания, административни разходи и т.н.
Това се установява отново от бюджетите – например в разходната част на Бюджета за 1944 г. се вижда, че разходите за Върховното правителство включват като отделни пера: цивилната листа (заплатата на царя), посочена в Глава 1 от Бюджета от 1944 г.,и отделно и самостоятелно перо лични разходи за заплати и надници на персонала при царския двор (Глава 2.А от разходната част на бюджета за 1944 г.) и веществени разходи за пътешествия, канцеларски материали, доставка на мебели и покъщнина, поддържане на паркове и градини, както и разходи за поддръжка на държавните дворци в София и Евксиноград, които, както е общоизвестно, са държавни(Глава 2.Б от разходната част на Бюджета за 1944 г.).
Със сумата от цивилната листа – със заплатата си, монархът се разпорежда напълно свободно. Поради това придобитото от монарха със средства от цивилната му листа не става собственост на държавата, независимо че държавата предоставя чрез бюджета част от тези средства (част, защото след определен период приходната част на цивилната листа започва да включва не само приходи от бюджета, но и доходи от личните недвижими имоти на Царя).
Обстоятелството, че институтът на цивилната листа е публичноправен институт (той не би могъл да бъде и друг, тъй като този институт е уреден в Конституцията и урежда финансовите отношения между монарха и държавата, която той управлява, и за което му се плаща със средства от бюджета), не може да доведе до извод, че щом възнаграждението на монарха е предоставено от бюджета, то всичко, придобито от владетеля с предоставената му цивилна листа, става държавна собственост.
Монархът е могъл свободно да се разпорежда със средствата от цивилната листа както намери за добре, защото това са негови лични средства, и това е било безспорно в българския парламентаризъм и в българската юриспруденция до 1946 г.: „Държавният глава може да има частни секретари, Интенданти, конюхи[8] и каквото обича. Това е негова частна работа, за това, обаче, не трябва да му се отпуща от други кредити, освен цивилната листа”.[9] Такова е разбирането и на проф. Л.Владикин: „Монархът е свободен да разполага с цивилната си листа така свободно, както и всеки обикновен държавен чиновник, като се спазва предназначението на перата, ако има такива”.[10] В ежегодните Закони за бюджета в цивилната листа не са посочени отделни пера (както беше посочено по-горе, моделът на цивилната листа у нас е от втория тип) и самата цивилна листа представлява отделно перо в бюджета на Върховното правителство, който освен перото „цивилна листа”, включва и отделно самостоятелно перо „веществени и административни разходи”, включително разходи за заплати на обслужващ персонал.
Тезата , че средствата, предоставени на монарха като цивилна листа, понеже имали държавен произход (защото са от бюджета), превръщали в държавна собственост всичко, придобито с тези средства, е абсурдна – такава трансформация не познава нито една правна система. В тази посока на разсъждение ще се окаже, че всички държавни служители на Княжеството/Царството, а и всички държавни служители на Републиката днес, в това число Президентът, членовете на кабинета и въобще всички други държавни служители, каквото и имущество да придобият със средства от заплатата си, то би станало държавна собственост – защото несъмнено техните заплати се плащат от бюджета и в този смисъл личните им средства имат „държавен” произход. Нещо повече – ще се окаже, че монархът е единственото лице в държавата в периода 1879 г. – 1944 г., лишено от възможност да придобива каквото и да било имущество като лична собственост, защото каквото и да придобие със средства от „платата си”, от цивилната листа (заплатата си), то ще стане държавна собственост. Несъстоятелността на подобни разсъждения е очевидна – произходът на цивилната листа е от бюджета, но в момента, в който средствата бъдат платени на Царя, тези средства стават негова частна (лична) собственост. Поради това и придобитите от монарха имоти с платените му средства от цивилната листа (заплатата му) стават негова частна собственост, а не собственост на държавата.
Неправилно е и разбирането, че държавата осъществявала контрол върху финансите на монарха. Държавата не може да осъществява контрол върху цивилната листа, както не може да се упражнява контрол върху начина, по който всеки държавен служител изразходва заплатата си – защото цивилната листа у нас е именно заплатата, възнаграждението на Царя. Отделно от това и личността на княза/царя е свещена и неприкосновена (чл. 8 от Конституцията) и самата идея за осъществяване на „контрол” над начина, по който харчи личните си средства, е несериозен (съдебните и процесуални привилегии на монарха като израз на неговата неприкосновеност са посочени в изложението по-долу).
С останалата част от средствата, вън от цивилната листа(заплатата на монарха), предвидени по бюджета на Върховното правителство за нуждите на Царя (т.нар. лични и веществени разходи по бюджетите на Държавата, раздел Върховно правителство), царят не може да се разпорежда свободно, както със заплатата си (цивилната листа). Тези средства се изразходват и отчитат по пера така, както е предвидено в бюджета и за тези средства именно се осъществява финансов контрол, независимо че контролът се извършва по облекчен ред за отчитането им по Закона за бюджета, отчетността и предприятията от 1934 г.[11] (ЗБОП) – съгласно чл. 53, ал. 2 от ЗБОП разходите за царския двор, с изключение на онези за заплати и надниците на служители на двора, се оправдават само с разписка от интенданта на двора.
В периода от 1904 г. до 1914 г. (пък и в целия период от 1894 г. до 1944 г.) в бюджета на Върховното правителство, вън от перото „цивилна листа”, не е предвиден какъвто и да било разход за строителство, поддръжка, ремонт или нещо друго подобно на Двореца „Врана” или имение/стопанство/чифлик „Врана”.
Ето защоединствените средства, с които този дворец е могъл да бъде построен в периода 1904 г. – 1914 г., са личните средства на монарха, част от които е получаваната от него заплата, означавана като разходно перо в бюджета с наименование „цивилна листа” (в периода на строителството от 1904 до 1914 г. получената от монарха цивилна листа /заплата/ е общо 13 400 000,00 лв.), и личните му средства, предоставени и наследени от майка му (по около 600 000 – 700 000 франка годишно) и средства, получени в заем от руското правителство.
Този извод – че монархът е разполагал с лични средства, напълно достатъчни за извършване на строителството на процесния имот и че строителството е извършено именно с негови лични средства, се подкрепя изцяло от събраните по делото писмени и гласни доказателства.
Интендантството на Цивилната листа
Интендантството като самостоятелен институт не е уредено нито в Търновската конституция от 1879 г., нито законодателно в периода от 1879 г. до 1946 г. Единственият нормативен източник, от който можем да съдим какво представлява Интендантството, е Правилникът за управлението на цивилната листа на Негово Величество Царя, утвърден от Цар Фердинанд.
Институтът на Интендантството (Интенданта) не може да бъде разбран, ако не се разгледат „прерогативите”[12] (изключителните права) на монарха.
Прерогативите (изключителните права) на монарха са неразривно свързани с личността му и в класическото държавно право е общоприето, че те включват две категории права: управителни права, свързани с монарха като конституционен орган, и личните права на монарха, които не са отредени на никой друг в монархията и са свързани с личността му.
Управителните права на монарха са тези, които определят компетентността и функциите на монарха като орган на държавата – държавен глава, който притежава:
- законодателната власт – чл. 9 от Конституцията от 1879 г.;
- изпълнителната власт – чл. 12 от Конституцията;
- съдебната власт – чл. 13, чл. 14 и чл. 15 от Конституцията;
Личните права на монарха са тези, които не са отредени за никой друг в монархията и са уредени както в Конституцията, така и в отделни закони или са въпрос на монархическа традиция. Тези права традиционно включват: титла, царски знаци, свита и церемониал, неприкосновеност на личността (чл. 8 от Конституцията) екстериториалност, данъчни привилегии (чл. 70 от Конституцията), по-ранно пълнолетие (докато всички граждани достигат пълнолетие с навършване на 21 години[13], монархът и престолонаследникът навършват пълнолетие на 18 години – чл. 25 от Конституцията) и други процесуални привилегии (монархът не може да бъде посочван като свидетел, да бъде разпитван под клетва, нотариус на короната по право е министърът на правосъдието, монархът не може да бъде поставян под запрещение, настойничеството на малолетния монарх се урежда от Конституцията и пр.). Най-важното сред личните права на монарха е правото на неприкосновеност, което включва както физическа неприкосновеност на монарха, така и неговата недосегаемост от всяка съдебна и административна власт.
За личните права на монарха проф. Л.Владикин изрично подчертава: „личните права се наричат и почетни, защото имат за главна цел да окръжат държавния глава с почести, които не са отредени за никой друг; не напразно всички останали са негови поданици …”[14].
Именно личните права отграничават монарха от всички останали физически лица в държавата, защото с тях разполага единствено монарха. Затова е неправилно разбирането, че личността на царя имала двояка същност: веднъж като монарх, и втори път като гражданин-физическо лице, равен на всички останали граждани, които се подчиняват на Конституцията и законите. Вярно е тъкмо обратното – монархът има изключителни лични права (прерогативи), гарантирани именно от Конституцията и законите, и поради това не е равен на всички останали граждани. Поради това и правата му са „прерогативи”, те са изключителни, над правата на всички останали граждани и най-важното от личните му права е неговата неприкосновеност.
Неприкосновеността на монарха не означава единствено гарантиране на физическата му цялост, свободата и честта му, а означава най-вече, че монархът е наказателно, граждански и административно неотговорен за своите действия, защото не е подчинен нито на административната, нито на съдебната власт икакто се сочи в литературата „никой съд не може да го съди за частните му имуществени задължения”[15]– това е т.нар. съдебна привилегия на монарха.
Именно гражданската неотговорност на монарха и невъзможността той да бъде съден, като проявление на неприкосновеността на монарха, са довели до появата на такива правни институти, чрез които монархът да участва в гражданския оборот и посредством които да се явява и представлява пред съдебни органи. В Англия, откъдето произхожда институтът на цивилната листа, поради забраната монарха да бъде съден, съдебните претенци от частно-правен характер са отправяни към цивилната листа или към Интенданта на двореца, като държавният глава не фигурира в тези отношения и спорове. Положението у нас е същото.
Уредбата на неприкосновеността на монарха в Търновската Конституция следва класическите европейски традиции: чл. 8 предвижда, че личността на княза/царя е „свещенна и неприкосновена”, а чл. 13, ал. 1 предвижда, че съдебната власт в държавата принадлежи на монарха и всички съдебни места и лица „действат от името на царя” (чл. 13, ал. 1), поради това всички решения и присъди в царството се произнасят „в името на Царя”. Понеже няма как съдебната власт да действа „от името на Царя”, да постановява актовете си „в името на Царя” и едновременно с това Царят да се явява като страна пред съдебни органи в процеси от какъвто и да било вид, Конституцията изрично предвижда, че отношенията на царя със съдебните места следва да се определят чрез особени наредби (чл. 13, ал. 2 от Конституцията). Тези „особени наредби” по смисъла на чл. 13, ал. 2 от Конституцията се съдържат в Правилника за управлението на цивилната листа на Негово Величество Царя.
Поради неприкосновеността на царя и съдебната му привилегия да не може да бъде съден искове от и срещу Царя са недопустими, а като страна в гражданско-правните спорове, които касаят личните имотно-парични отношения на монарха, се явява Цивилната листа или Интендантството съобразно нормативната уредба в конкретната държава.[16]У нас имотно-паричните отношения на монарха се уреждат и защитават от Интендантството на цивилната листа, нарочно създаден институт с акт на самия монарх – „Правилник за управлението цивилната листа на Негово Величество Царя” (по-долу само Правилник за цивилната листа).
Съгласно § 3 от Правилника за цивилната листа „Интендантството е гражданският институт, представляващ интересите на двора”. Поради това Интендантството фигурира във всички правни актове (съдебни решения, нотариални актове, договори и пр.), които касаят личните имуществени отношения на царя. Царят не би могъл да бъде страна лично (нито пък да участва в друго процесуално качество) не само в съдебните производства, но и в нотариалните производства. И това не е случайно.
Съгласно чл. 2 от Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариални дела (обн. в ДВ, бр. 15/14.02.1885 г., многократно изменян и допълван) „нотариусите се назначават с указ от Княза, по представление от Министъра на правосъдието” (а нотариусите съгласно чл. 108 от ЗУС са били част от съдебната система), поради което несъмнено монархът лично не би могъл да бъде страна по акт (или участник в нотариално производство). Поради това в по-ранните години от развитието на Третата българска държава участието на Царя в нотариалните производства по издаване на нотариални актове за негови лични имоти е било извършвано чрез представител – най-често Интендантът на двора или личният адютант на монарха.
Постепенно във времето се оформя разбирането, че Интендантството следва да фигурира в правните актове, които касаят личните интереси на монарха. Това разбиране става общоприето след приемане на Правилника за цивилната листа, в който Интендантството вече изрично е уредено като „гражданския[17] институт за защита интересите на двора”. Поради това и в съставяните по-късни нотариални актове за имоти на Царя фигурира Интенданството, а не Интенданта, като представител (пълномощник) на Царя. По този начин е съставен и представеният от ищеца Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка акт № 159 от 12.09.1928 г., том VIII, регистър 159, дело 328/1928 г., в който акт като собственик по давностно владение е признато Интенданството на Цивилната листа на Н.В.Царя (така са съставени и общоизвестните констативни нотариални актове от 30-те години на XX-ти век, удостоверяващи правото на собственост върху горите в Чамкория, сега Боровец).
Интендантството на цивилната листа у нас се явява другото „аз”, alter ego-то на монарха, което го замества и чрез което той участва в гражданския оборот, в съдебните и нотариални производства. От процесуална гледна точка Интенданството на цивилната листа действа като своеобразен „процесуален субституент” на Царя, поради невъзможността Царят лично да участва в гражданския оборот и да бъде страна в съдебни и нотариални производства. Затова имуществата, придобивани от Интендантството, са имущества, придобити в собственост на Царя, защото Интенданството действа по изричната разпоредба на Правилника за цивилната листа за защита интересите на Царя, а не за защита интересите на държавата (§ 3 от Правилника).
Разбирането, че Интендантството на цивилната листа, понеже било държавен орган, винаги действало като представител на държавата, не намира нито нормативна опора, нито се споделя в утвърдената правна доктрина от онова време. Тъкмо обратното – Интенданството е създадено, за да осигури възможност за участие в гражданския оборот на специфичен и особен правен субект, какъвто е монархът във всяка конституционна монархия. Монархът, като конституционен орган, концентрира в себе си законодателната, изпълнителната и съдебната власт, което му пречи да участва пряко в гражданския оборот, без това да засегне неговата конституционна неприкосновеност (чл. 8 от Конституцията) и неотговорност. Поради това у нас, по модела на другите конституционни монархии, е създаден специфичен граждански институт – Интендантството на Цивилната листа, чрез който да се защитят интересите на Царя и чрез който той може да участва в гражданския оборот.
Показателен в това отношение е Нотариален акт за недвижим имот, купен на публична продан № 53, регистър 1863, т. 21, нотариално дело 1782 от 05.06.1912 г., с който е купен на публична продан недвижим имот в гр. София, на ул. „Шести Септември”. В този нотариален акт като „купувач” на имота е посочено Интендантството, макар пълномощното за закупуване на имота (което пълномощно от 29.10.1896 г.) да е било дадено от Цар Фердинанд на Интенданта за придобиване на имота „като частно имение и от частните ни средства”. Начинът на оформяне на тези два акта е в подкрепа на разбирането, че Интенданството действа винаги за сметка на Царя и придобитите от Интендантството имоти са имоти на Царя, а не на държавата, тъй като Интенданството е „другото аз” на монарха, неговият субституент в гражданския оборот.
Несъстоятелен е доводът, че имотите на Царете били държавни, защото били обслужвани от лица, които били държавни служители. Че лицата, които са обгрижвали Царя и са работели за него и интендаството не са държавни служители се установява и от представените по делото в с.з. от 16.04.2013г. писмено доказателство „Извлечение от Дневник /стенографски/ на V ОНС от 23.10.1887 г.” В Дневника се дава автентично тълкуване от НС на статута на лицата, които са служители на Княза, и се определя, че те не са държавни чиновници /служители/. Поради това няма основание да се приеме тезата, че Интендантът, респ. обслужващите Царя са държавни служители, а Интендантството е държавно учреждение.
Трябва да се има предвид и друго – когато се описват имотите на Царя, след името на Негово Величество Царя като собственик обикновено се посочва и Интенданството в скоби след монарха – „собственост на Негово Величество Царя /Интендантството/” (така Раздел I от Описа на имотите на Царя от 1 януари 1933 г.)[18]. В описа на личните имоти, притежание на бившия Цар, от 24.09.1946 г. са посочени като лична собственост на Царя всички сгради, които са придобити с правни актове както на името на Царя, така и на името на Интендантството. Описът от 24.09.1946 г. е съставен по искане на Министерство на Земеделието и Държавните Имоти с оглед индивидуализирането на „бившите царски имоти”. Това се установява от Писмо вх. № 27275/24.09.1946 г. на Министерство на земеделието, в което изрично е отбелязано, че „за държавните имоти, които бяха дадени за ползване на бившия държавен глава, имате списък при Вас”, като по този начин е направено ясно разграничение между личните, частни имоти на Царя, и държавните, които са му били предоставени за ползване.
Тук е мястото да се посочи и друго – Царят, освен частните имоти, които е обитавал и ползвал като собствени, лично и със семейството си, е ползвал и държавни имоти, предоставени му за ползване. Общоизвестно е, че Дворецът в София, Дворецът „Евксиноград” във Варна и Дворецът в Русе са били държавна собственост при възкачването на Княз Фердинанд на престола. Тези имоти, обаче, са били държавна собственост, защото държавата ги е закупила от предишния им собственик – от княз Александър I Батенберг след абдикацията му от престола. Това е станало въз основа на специален закон – със Закон за обръщане в държавна собственост частните имоти на Негово Височество бившия български Княз (обн. в ДВ, бр. 86/1886 г.) държавата е купила движимите и недвижими имоти от бившия български Княз Александър I, находящи се на територията на Княжество България. Тези имоти включват: Двореца Сандрово край Варна (по-късно Евксиноград), манежът в София, чифликът в Горна Баня, градината в София, заедно с принадлежащите й малкия дворец и къщата с капелата, заедно с градинския, готварския и други приспособления в софийския дворец, за които държавата е заплатила на Александър Батенберг сумата от 2 500 000 лева. Този закон е показателен и в друго отношение – несъмнено държавата е третирала дворците в София и Евксиноград и покъщнината в тях като частна собственост на монарха и затова ги е закупила. Както е известно, дворецът в София и Евксиноград са строени по време на управлението на Александър Батенберг, очевидно със средства от цивилната му листа (негови лични средства), след като държавата ги е купила от него след абдикацията му.
Интендантството на Цивилната листа на Н.В. Царя е стопанисвало и управлявало както личните имоти на Царя, така и предоставените му за ползване от държавата държавни имоти, като между двата вида имоти (личните имоти на монарха и държавните имоти) се е правело ясно разграничение. За частните имоти на монарха се води отделен инвентар от Интендантството, съгасно § 94, т. 12 от Правилника за цивилната листа, като „Инспекторът на цивилната листа съхранява всички крепостни актове и документи за недвижимите имоти на Негово Величество Царя” (§ 16 от Правилника). За недвижимите държавни имоти, предоставени от държавата за ползване на монарха с оглед заеманата от него длъжност, се води отделен инвентар от Интенданството, съгласно § 94, т. 13 от Правилника, но не е предвидено Интендантът да съхранява актовете за собственост на държавните недвижими имоти, които се съхраняват в Министерството на обществените сгради от 1911 г. – МОСПБ.
И това не е случайно – съгласно чл. 53 от Конституцията от 1879 г. държавните имоти се управляват от надлежния Министър. Надлежният министър, съгласно Закона за бюджета, отчетността и предприятията (както от 1921 г., така и от 1934 г.), е Министърът на земеделието и държавните имоти. Именно поради това регистрите за държавните недвижими имоти и актовете за собственост на държавните имоти се съхраняват в Инвентарни книги, водени от Министерство на земеделието и държавните имоти, като в чл. 215 и сл. от ЗБОП от 1934 г. подробно се урежда начинът на придобиване, регистриране и отчитане на държавните недвижими имоти.
В Описа на имотите на царя от 1933 г. е направено ясно разграничение между държавните и частните имоти, като срещу имотите, които са държавни, в графата „Какви документи за собственост има”, изрично е посочено „фигурира в описа на държавните имоти” (такъв е случаят с Двореца в София, Двореца в Евксиноград, и др., за които няма съмнение и спор, че са държавна собственост), а за имотите, собственост на монарха, като документи за собственост са посочени нотариални актове, издадени на името на Интенданството на цивилната листа.
Случаят с двореца „Врана” е пределно ясен. Целият комплекс е собственост на Цар Фердинанд І към момента на абдикацията му на 3 октомври 1918 г. и това обстоятелство е било абсолютно безспорно в отношенията между държавата и бившия монарх. От документ, представен от държавата с исковата молба и озаглавен „ Възбрана по закона за националните катастрофи” от 1919 г. се установява, че Министерският съвет, предвид наложените възбрани върху имотите на Цар Фердинад І е взел решение и е натоварил Интендатството на Цивилната листа на негово Величество Царя (тогава Цар на Българите вече е Борис ІІІ) „да се грижи за запазването, управлението, ползването и уреждане на частичните регулации на тия имоти за сметка на бившия Цар Фердинанд І”.
От този документ стават ясни два факта:
- че държавата е третирала имотите като частни имоти на Цар Фердинанд І, иначе нямаше да ги възбранява и
- че имотите са възложени на Интенданството с решението на МС, за да ги пази, управлява и ползва и то за сметка на бившия монарх Фердинанд І, поради което тезата, че тези имоти били изначално държавни и построени с държавни средства от Интенданството на Цивилната листа е очевидно неоснователна. Ако бяха на държавата или Интенданството, няма нужда МС да взема решение да ги предоставя на …Интеданството да се грижи за тях, но за сметка на бившия Цар.
И след приемане на Закона за държавните имоти от 1941 г. (обн. в ДВ, бр. 66/25.03.1941 г.) регистърът на държавните имоти и актовете за тях продължават да се водят от Министерство на земеделието и държавните имоти. Съгласно чл. 59 от ЗДИ върховният надзор над всички недвижими имоти в пределите на Царството принадлежи на Министъра на земеделието и държавните имоти, като за държавните имоти е предвидено съставяне на актове по реда на чл. 71-72 от закона, а съгласно чл. 73 от ЗДИ актовете за държавна собственост, съставени по този закон, имат пълна доказателствена сила за правото на собственост на държавата пред съдилищата. Съглано чл. 12 от ЗДИ държавата установява правото си с удостоверение, издадено от Отделението за държавните имоти при Министерство на земеделето и държавните имоти. Казано иначе – ако един имот е държавен, то при всички случаи ще фигурира в Инвентарните книги (описите) на държавните имоти, особено ако недвижимият имот е имот, предоставен за ползване на Царя и представляващ дворец (както беше посочено, за всички държавни имоти, предоставени за ползване на царя, в Описа на имотите от 1933 г. изрично е посочено, че са включени в „описите на държавните имоти” – така Писмо вх. № 27275/24.09.1946 г. на Министерство на земеделието).
С оглед изложеното по въпросите за Цивилната листа (т. 2.3.1.) и Интендантството и начина на установяване и водене на регистъра за държавните имоти (т. 2.3.2.), води до следните изводи:
- Цивилната листа у нас като перо в бюджета на държавата, раздел Бюджет на Върховното правителство, има характер единствено на заплата, възнаграждение на монарха за неговото управление, представлява лични средства на монарха и с нея той може да се разпорежда свободно;
- другите разходи за двора – административни, лични и веществени разходи, се включват в бюджета на Върховното правителство, но са самостоятелно перо, отделно от цивилната листа;
- когато се предвиждат разходи за строителство и ремонт на недвижими имоти, разходите за държавните имоти, предоставени за стопанисване на Царя, се включват в перото „лични и веществени разходи на двора”, а не в перото „цивилна листа”. За частните имоти на Царя не са предвиждани средства в бюджета и разходите за тях са покривани единствено с личните средства на царя – с получаваната от него заплата (цивилна листа), с която той може да се разпорежда свободно.
- Интендантството на цивилната листа е създадено като самостоятелен граждански институт, за да осигури участието на царя в гражданския оборот – поради невъзможността Царят лично да участва в оборот и да бъде страна в съдебни и нотариални производства, поради неговата неприкосновеност (чл. 8 от Конституцията) и неговите съдебни и процесуални привилегии.
- Частни имущества на Царя представляват както тези, придобити от него чрез представител, така и имуществата, придобити на името на Интендантството, защото Интендантството, като специално създадена институция, е създадена да защитава интересите на Царя, а не интересите на държавата. Защитата на интересите на държавата по отношение на държавните имоти са възложени на Министъра на земеделието и държавните имоти.
- Интендантството на цивилната листа е управлявало и стопанисвало както частните имоти на Царя, така и тези държавни имоти, които са му били предоставени от държавата за ползване в качеството му на държавен глава, но за тези два вида имоти (частните имоти на Царя и държавните имоти, предоставени му за ползване) е съществувал различен режим на регистрация и отчетност.
[1] По този въпрос най-подробно Тодоров., П., Цивилната листа, Враца, 1911 г., което, изглежда, е било единственото, макар и кратко, самостоятелно правно изследване на цивилната листа.
[2] При обсъждането на чл. 35 от Конституцията се дискутира въпросът за „платата на Княза” и за това колко да му плащат („предлагам да му плащаме по 600 000 фр. на годината.”), което е ясно и категорично доказателство, че „обдържването” е всъщност заплатата на княза (така Страници от Дневник XIII от Първото учредително народно събрание – титулна страница и от стр. 118 до 122 вкл.)
[3] В този смисъл Владикин, Л., Организация на демократичната държава, С., 1937 г., стр. 504 и сл.
[4] Със Закон за цивилната листа на Н.Ц.В. Княза от 3-ти януари 1894 г. (обн. в ДВ, бр. 7 от 12.01.1894 г.) на основание чл. 35, ал. 2 от Конституцията от 1879 г. размерът на цивилната листа е увеличен на 1 000 000,00 лв. годишно. В края на 1911 г. е приет нов Закон за определяне размера на цивилната листа на царя (обн. в ДВ, бр. 291 от 30.12.1911 г.), с който размерът на цивилната листа е увеличен на 1 800 000.00 лв. годишно.
[5] Това се установява от бюджетите на Царството – например от Бюджета на цивилната листа от 1931/1932 г., който сам по себе си е неотносим към предмета на делото, е показателен за това как се е развила у нас концепцията за „цивилната листа” – как цивилната листа от „заплата на царя” (плащана от бюджета на държавата), каквато е била първоначално след 1879 г., по-късно започва да включва и приходи от частните имоти на царя (от дворец Врана, например) и от държавните имоти, които са му предоставени за ползване с особен закон (например от Държавната градина в София, която със Закон от 05.01.1888 г., обн. в ДВ, бр. 4/1888 г., е предоставена за ползване на Княз Фердинанд).
[6] Всъщност понятието „цивилна листа” (Civil list) е възникнало точно по този начин, както сочи и проф. Владикин: бюджета на конситтитуционната монархия е включвал заплатата на монарха, от която заплата на монарха са плащани не само всички разходи на монарха, но и разходите на двора, както и заплатите на цивилните чиновници („на дипломатическите посланици, на съдиите и на цивилните държавни чиновници, без войската и флотата…”), откъдето идва и наименованието й „Цивилна листа”. Впоследствие намалянето размера на плащаното възнаграждение на монарха е довело до невъзможност редовно да се изплащат заплатите на цивилните чиновници и в резултат на това „крал и парламент се съгласиха да се определи една годишна сума за обдържването на краля и на неговия двор. Листата на цивилните чиновници мина към общия бюджет на държавата, но старото название на кралската заплата остана”. Така цивилна листа остава като наименование да означва вече единствено заплатата на монарха. В този смисъл Владикин, Л., цит.съч, стр. 505-506 (откъдето са цитатите), и Тодоров, П., цит.съч, стр. 5.
[7] Този модел е бил предмет на сериозни парламентарни дискусии и на критика от страна най-вече на републикански настроените партии. Считало се е, че по този начин разходите за двора неимоверно нарастват – като необосновано към бюджета на върховното правителство могат да се включват разходи на други институции, които не би следвало да са включени към издръжката на върховното правителство и в частност на царя като част от него (например разходите за музеи, ботаническа градина и пр.).
[8] Конюх – от руски ез., коняр.
[9] Реч на депутата Михаил Такев, цитирана по Тодоров, П., Цивилната листа, Враца, 1911 г., стр. 12.
[10] Владикин, Л., цит.съч, стр. 510.
[11] Закона за бюджета, отчетността и предприятията е обн. в ДВ, бр. 7/12.04.1934 г. и е в сила от 16.04.1934 г. и е отменил Закона за бюджета, отчетността и предприятията от 21.03.1921 г. (обн. в ДВ, бр. 287/24.03.1921 г.).
[12] Прерогатив има произхода си от древния Рим. Прерогатив (prerogativa) се е наричала тази привилегирована центурия, която е гласувала първа, т.е. била е питана първа (от където и етимологията на прерогатив: от лат. „prae”, по-напред, и „rogo”, питам). Впоследствие с думата „прерогатив” са започнали да се означават всички привилегии и изключителни права на определено лице или лица, които то има над всички останали. Така Владикин, Л., Организация на демократичната държава, стр. 489-490.
[13] Вж. чл. 99 от Закона за лицата от 1907 г., действал до приемането на Закона за лицата и семейството от 1949 г.
[14] Владикин, Л., цит.съч, стр. 488.
[15] Подробно по този въпрос Владикин, Л., цит.съч, стр. 496-497.
[16] В този смисъл изрично Владикин, Л., Основите на царската власт и престолонаследието, С., 1931 г., стр. 488-493, където подробно са разглеждани съдебните привилегии както на монарха, така и престолонаследниците: „Царствующият монарх винаги е неприкосновен, т.е. съдебно е напълно неотговорен и несъдим. Само при гражданско-правни спорове, имотно-парични, монархът може да отговаря съдебно, и то не лично, а в името на цивилната листа, която е юридическо лице и се управлява от особен Интендант”.
[17] С израза „гражданския” институт за защита интересите на двора в § 3 от Правилника за цивилна листа се подчертава, че това е единственият институт (друг очевидно няма), чрез който монархът може да участва в гражданския оборот и да се защитават интересите му.
[18] Несериозна е тезата, че собствеността върху описаните в описа от 1933 г. имоти била на посоченото в скобите лице – Интендантство (което било държавно), а не на посоченото преди скобите лице – Негово Величество Царя. Когато едно понятие е посочено в скоби, то се посочва или когато е идентично на понятието преди скобите или когато го пояснява. Това щеше да бъде вярно, ако беше посочено „Имотът Държавен /на Интендантството/”.